Виж Оня, който вижда всичко.
Изследвай Оня, който изследва всичко.
Разбери Оня, който разбира всичко.
Поправи Оня, който поправя всичко.
Виж Ума…
Падаме, когато сме деца.
Тогава се изправяме с писъци.
Някой да ни гушне.
Да ни каже, че всичко е наред.
Че ще спре да боли.
Че ей сега ще мине.
Когато животът се развива
напук на желанията ни,
светът около нас е подобен
на лечебни игли и целебни отвари –
той незабележимо ни лекува.
Когато не срещаме съпротивление,
светът около нас е подобен
на наточени бойни секири
и остри алебарди – той полека-лека
ни ранява и убива.
На един човек му изчезнала брадвата. Той заподозрял сина на съседа и започнал да го заглежда: ходи – като човек, откраднал брадва, гледа – като човек, откраднал брадва, говори – като човек, откраднал брадва. С една дума: всяко движение, всеки жест издавал крадеца в него.
Но скоро след това човекът започнал да копае в градината и си намерил брадвата. На следващия ден той отново погледнал сина на своя съсед: дете като дете. Нито по жестовете си, нито с движенията си той приличал на крадец.
Човек вижда толкова, колкото знае.
След като види, човек
престава да си въобразява.
Има една история, за един отшелник, чийто учител го пратил за 3 години да медитира на прекрасно място, в пещера на върха на планина. С много цветя, мек климат, красиви гледки. Той седял там, пещерата била суха, светла и просторна, медитацията му вървяла, умът му се успокоил и изчистил, човекът станал благ и спокоен и от само себе си щастлив. Върнал се при учителя си и му казал: “Готов съм, вече съм Просветлен!”
Учителят му се подсмихнал под мустак и казал: “Нищо, ти иди все пак да помедитираш на още едно място, само за 3 месеца.” Отишъл човекът – мястото било противоположно на първото – пак пещера, но на дъното на долина, обрасла и зашумена. В пещерата било влажно, тъмно и студено, имало комари, на входа имало коприва и всеки път като влизал и излизал жестоко се опарвал. Не стига това, но в пещерата живеели и ято гълъби и тъкмо той успявал да поуспокои гнева си от опарването или от насекомите, и те влитали с плясък и го стряскали и плашели.
Човекът с изненада видял как в уж спокойният му и пречистен ум се надигали вулкани от гняв – как му идело да крещи и псува, да хвърля камъни, да мачка, да избяга и да си тръгне. Тогава разбрал, че покоят, които бил натрупал дотогава е само привиден и мимолетен. Смирил се, намерил сили в себе си, поуспокоил се. Опитал се да медитира и да търси покой на ума си дори при тези трудни условия. Не било никак лесно, всеки ден му изглеждал като години, но той не се отказвал. Полека-лека се успокоил, върнал си баланса, влитащите птици не го плашели вече, копривата спряла да го притеснява, дори и комарите сякаш понамалели.
За 3 месеца отново намерил предишния покой. Върнал се при учителя си и му се усмихнал. Вече знаел малко повече за Живота…