Записки

След проумяването на пустотата човек губи интерес към всички въздушни кули, които обществото непрекъснато въздига и руши – политически системи, наука и технологии, глобална икономика, свободно общество, Обединени Нации и т.н. Подобно на зрял човек, който вече не е така заангажиран в детските игри.

Бог е безвиден и пуст. Той е свръхсъвършен…

Всички мисли изчезват в Пустотата
подобно на птичите следи в небето.

Линдзи разказвал: „Когато бях млад, обичах гребането. Имах малка лодка, с която плавах сам в езерото и можех да прекарвам часове така. Веднъж седях със затворени очи и медитирах. Беше прекрасна нощ. Някаква празна лодка плаваше по течението и се удари в моята. Душата ми се изпълни с гняв! Отворих очи и исках да наругая човека, който ме стресна, но видях, че лодката е празна. Гневът ми нямаше върху кого да се излее. Нищо друго не ми остана, освен отново да затворя очи и да започна да се взирам в гнева си. В момента, в който го съзрях, направих първата крачка по моя Път.

През тази тиха нощ се приближих към центъра вътре в себе си. Празната лодка стана мой учител. Оттогава, ако някой се опитва да ме обиди, и в мен се надига гняв, аз се смея, и си казвам: „И тази лодка е празна.” Затварям очи и се отправям навътре към себе си…

Ако миналото на другия беше ваше минало, ако неговата болка беше ваша болка, ако неговото ниво на съзнание беше ваше, щяхте да мислите и действате точно като него.

Когато осъзнаете това, идват прошката, състраданието, покоят.

Премятания презглава из Пустотата…

или

Гмуркания до Бездъх в Безкрая,
премятания презглава във Вечността.

ЕТО КАКВО разказва учителят Соджи за един свой сън:

— Веднъж спях и сънувах, че съм пеперуда. Истинска пеперуда, пърхаща с крилца насам-натам. В съня си знаех, че съм пеперуда и изобщо не се съзнавах като човек. Изведнъж се събудих и си казах, че отново сам аз. Но кой бях аз? Вече не зная дали съм човек, сънувал, че е пеперуда, или съм пеперуда, която сънува, че е човек…

БОДХИДХАРМА завещал робата и паницата си на избрания от него приемник и оттогава насетне всеки следващ учител ги предавал на монаха, когото избирал за следовник. Гунин бил петият поред учител по Дзен. Един ден той оповестил, че ще го замести онзи, който напише най-хубавия стих, изразяващ истината за тяхната секта. Тогава ученият настоятел от манастира на Гунин взел четка и туш и написал с изящни йероглифи:

Тялото е дървото Бодхи,
духът е сияйно огледало.
С учение ще му придаваш блясък,
иначе прах ще го замъгли.

Никой от другите монаси не посмял да си съперничи с настоятеля на манастира. Но привечер Йено, скромен послушник, който работел в кухнята, минал през залата, където бил окачен стихът. След като го прочел, взел четчицата, която била наблизо, и с грубата си ръка добавил под горния стих:

Бодхи не е дърво;
и няма сияйно огледало.
Щом всичко води началото си от Нищо,
где ще се събира прахът?

Късно вечерта Гунин, петият от учителите, повикал Йено в стаята си:

— Прочетох стихотворението ти — споделил той, — и те избрах за мой приемник. Ето: вземи робата и паницата ми. Но настоятелят и другите ще ти завидят и могат да ти сторят зло. Ето защо искам да напуснеш манастира още тази нощ, докато другите спят.

Сутринта настоятелят научил новината и веднага се спуснал след Йено. По обед го застигнал и, без да каже дума взел да дърпа робата и паницата от ръцете му.

Йено сложил робата и паницата на един камък край пътя.
— Това са само неща, които не са нищо повече от символи — казал той. — Ако толкова много ги желаете, моля, вземете ги.

Монахът алчно посегнал и ги сграбчил. Но не могъл да ги помръдне. Те били станали тежки като планина.
— Простете ми — проговорил той най-сетне. — Аз Всъщност желая познанието, а не предметите. Ще ме учите ли?

Йено отговорил:
— Спри да мислиш „това е мое“ и „това не е мое“.

После ми кажи, къде си ти.

Кажи ми още как е изглеждало лицето ти, преди твоите родители да се родят.

СУБХУТИ, ученик на Буда, бил осенен от Просветлението за голямата Пустота, където вечното и действителното се сливат с преходното и недействителното. Докато седял под едно дърво в своето Просветление, той забелязал, че отгоре му се сипе цвят. И чул гласове:

— Колко красноречиво говориш за Пустотата! — възхваляли го те, подобно божии гласове.

— Но аз не съм говорил за Пустотата! — промълвил Субхути.

— Ти не си говорил.  Ние не сме те чули. Това е тя, истинската Пустота — шепнели гласовете, а цветовете завалели като дъжд.