Архив за категория ‘Стихове’

Не четете книги!
Не рецитирайте поеми!
Като четете книги само очите ви отслабват
оставяйки ви хлътналите очни ями.
Когато редите стихове, сърцето ви изтича
полекичка с всяка промълвена дума.

Хората твърдят, че четенето разтушава.
Разказват, че рецитирането на поеми е забавно.
Но ако устните ви непрестанно произвеждат звуци
подобно на мухи, жужащи есен,
ще се превърнете най-много в хилав старец.
И дори да не се обърнете във старец
да трябва да ви слушат е така досадно.

Тъй по-добре е
да затвориш очи, седейки в кабинета
със спуснати завеси; да пометеш;
да запалиш инсенс.
Красиво е да слушаш вятъра,
да чуеш дъжда,
да се разходиш щом си енергичен
и да поспиш, когато ти се спи.

/ дзен поема от Yang Wanli, XII век /

Летящите хора не трупат имоти
тях все ги вълнуват други животи.

Летящите хора са малко на брой,
но техният свят е до болка и мой.

Летящите хора размахват криле,
те нямат земя, но си имат небе.

Летящите хора се разпознават,
никога ближния те не предават.

Летящите хора – повярвай във тях,
да имаш мечти и надежди, и смях.

Летящите хора, макар да са кът,
превръщат в съдба дори и мига.

Летящите хора не знаят мълчане,
но често мълчат, та летежът да стане.

Летящите хора ги срещаш и ти,
но техният полет е в други среди.

Летящите хора летят и в дъжда,
размахът е воля, успехът – мечта.

Летящите хора са пъстри звезди.
Търси се сред тях, но добре се търси.

Нека бъдем другари, с тебе двама.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Нека с теб да сме сърдечно близки.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Да идем преди животът ни да свърши,
преди телата ни да се погубят,
преди враговете да застанат помежду ни –
да отидем при Приятеля, душице моя.

Хайде, да тръгваме. Не стой сама.
Стани длето в ръката на тоз Приятел.
Едничка спирка ще е пристана на шейха.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Да напуснем градчета и квартали
и с радост да се помъчим за тоз Приятел.
На Любимия да обвием с ръце си кръста.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Нека не бъдем объркани от този свят,
нито внезапната му смърт да ни измами.
Защо седим тъй, заедно, но без да се докоснем,
да отидем при Приятеля, душице моя.

Да изоставим този мимолетен свят
и да отлетим към вечните поля на нашия Приятел.
Да оставим играчките на нисшата ни същност.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

В това пътуване водач бъди ми,
Целта ни нека да е нашия Приятел.
И да не мислим за начало и за край.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Този свят съвсем не е безкраен.
С очи полуотворени той примамлив е.
Бъди в компанията на любим и на любими.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Преди вестта за смърт до нас да стигне,
преди часът, в който ще ни грабнат за яката,
преди Азраил да стори ненадейния си ход,
да отидем при Приятеля, душице моя.

Да пристигнем при Божествената Правда
и там да питаме що е Реалност
да вземем Юнус Емре (името на автора) и да вървиме
да отидем при Приятеля, душице моя.

Умът на Бог е необозрим като небето;
делата му са видими във всичко;
гласът му ни говори с всеки звук.

При все това, за нас остава той невидим.

Щастието не се добива
по силата на волята
или на изтерзаното усилие.
То бездруго винаги присъства,
осезаемо и съвършено,
в отпускането и безгрижието.

Не тревожи се,
няма нужда нищо да се върши.
Всичко, което в ума се случва,
няма никакво значение,
тъй като не е реално.

Не вкопчвай се. Не оценявай.
Оставяй всичко от само себе си да става
– да се появява и да си отива –
недей променя нищо.

Всичко се разтваря и наново почва,
непрестанно.
Наш’то търсене на щастие
не позволява ни това да видим.

Подобно на дъгата, към която се стремим
но никога не можем да достигнем;
така и щастието не съществува,
при все това то винаги е тук
и всеки миг е с тебе.

Не си мисли, че добро и лошо са реални;
те са като миражи на дъга.
В копнежа да достигнеш онова,
що не може да се прегърне,
ти сам се изтощаваш непрестанно.

Веднъж откажеш ли се от тоз стремеж,
пред теб простор ще се разкрие:
уютен, необятен и удобен.
На него ти се наслади!

Всичко вече те очаква тука.
Недей да търсиш повече.
Не поемай през непроходни джунгли,
да търсиш слона,
който спокойно
вече чака в дома ти.

Нищо не прави.
Недей насилва.
Нищо не желай.
И всичко от само себе си
ще се получи.

Състоянията на самотната птица са пет:

първото е, че се стреми към най-високото;
второто
– че не тъгува по приятели, дори
за тези от собствения си вид;
третото
– че целта и е винаги небето;
четвъртото
– че няма определен цвят;
и петото
– че пее много нежно.

Във всеки дъх
ако сам си центърът
на своите желания
ще изгубиш
на любимия си
благодатта.

Но ако с всеки дъх издишваш
собствените си претенции,
екстазната любов
ще дойде скоро.

Във всеки дъх
ако сам си центърът
на своите мисли,
над тебе ще се спусне
есенна тъга.

Но ако с всеки дъх
опустяваш
сякаш зиме,

ще израсте в тебе
пролетната радост.

Твоето нетърпение
идва от стремежа ти
да намериш търпението.
Изостави това усилие
и мир ще дойде.

Всичките ти неизпълнени желания
идват от жаждата ти
да намериш осъществяването им.
Изостави ги всичките
и ще ги получиш в дар.

Влюби се
в агонията на любовта,
не в екстаза й.
Тогава любимият
ще се влюби в теб.

Твоите питащи очи са тъжни. Те искат да узнаят мислите ми,
както луната иска да измери дълбочината на морето.
Аз съм разкрил живота си пред твоите очи от край до край,
без да спотайвам и да скътвам нищо. Затуй не ме познаваш.

Да беше само скъпоценен камък,
можех на сто парчета да го раздробя и да нанижа огърлица на шията ти.
Да беше само цвете – кръгло, малко и благоуханно,
можех да го откъсна от стъблото му и да закича с него твоите коси.

Но то, любима, е сърце. Къде са бреговете му, къде е дъното?
Пределите на това царство са непознати за теб и все пак ти си му царицата.

Да беше само миг на удоволствие,
то би разцъфтяло в отпусната усмивка и ти за миг би я видяла и разчела.
Да беше просто болка,
то би се разтопило в бистри сълзи, огледали в безмълвие най-съкровената му тайна.

Но то, любима, е любов.
Насладата и болката му са безкрайни,
и безгранични са богатството и бедността му.

То е току до теб – като живота ти, но ти докрай не ще го опознаеш никога.