Падаме…
Текстове / 28.01.2024, 10:44 /Падаме, когато сме деца.
Тогава се изправяме с писъци.
Някой да ни гушне.
Да ни каже, че всичко е наред.
Че ще спре да боли.
Че ей сега ще мине.
…
Падаме, когато сме големи.
Ставаме набързо.
Изтупваме дрехи.
Оглеждаме се във всички посоки.
Дали някой ни е видял.
Дали ще ни посочи с пръст.
Дали ще ни се присмее.
…
Падаме, когато сме възрастни.
Ставаме, сякаш нищо не се е случило.
Не говорим за падането пред никой.
Важно ни е, да изглеждаме силни.
Борбени. Смели.
В своите очи и в тези на другите.
…
Падаме… когато сме зрели хора.
И не ставаме от земята.
Лежим, докогато е нужно.
Нищо, че вече се събира тълпа.
Не ни е важно,
кой се смее.
Кой протяга ръка.
Кой ликува.
Стоим долу.
Да приемем падането.
Да го премислим.
Да се поучим.
Да си го простим.
После ставаме,
по-други от преди.
Малко по-тъжни.
Малко по-мълчаливи.
Малко по-смирени.
И толкова
повече
себе си.
..
Падаме,
когато остареем.
И се смеем, смеем от сърце
и подвикваме на непознати хора,
и им сочим нараненото коляно,
да погледнат, как кървим,
а лицето ни пламти, пламти от радост,
защото
щом сме успели да паднем,
значи още сме тук.
И вървим.