Записки

Виж Оня, който вижда всичко.

Изследвай Оня, който изследва всичко.

Разбери Оня, който разбира всичко.

Поправи Оня, който поправя всичко.

Виж Ума…

Човечеството е създадено да твори велики неща. Това, да сме част от него, само по себе си е чудо. Максималното, което можем да направим, е да сме човеци, да сме адекватни и да се стремим към светлината. Да сме отговорни към тези около нас, да даваме добър пример. Ние не можем да направим светът по-чист или всички хора изведнъж по-добри. Или да се просветлим без време. Трябва да си извървим пътя, да изживеем живота си, да проумеем грешките си. Ако някой ни вземе и ни пренесе за миг в края на пътя, няма да ни е интересно там, няма да се чувстваме на място. Трябва да го достигнем сами.

* * *

Където сме в момента, за там сме. Това ни е нивото в този момент.

Нито един ден от живота ни не бива да бъде пропиляван, понеже не разполагаме с време. Без да сме прекалено напрегнати и невротични, трябва да сме старателни, внимателни и да учим по един релаксиран, но отговорен начин. Понеже, в крайна сметка, отговаряме пред нас самите, а не пред Будите или друг някой.

Дори, когато вземаш обети/обещания като упасака обетите или тези на бодхисатва, ти поемаш задължение да следваш нещо пред себе си и призовавш Будите и Бодхисатвите само като свидетели, а не като съдници или някои, пред които обещаваш нещо си.

Дхарма-практиката е лична отговорност и избор. Никой не насилва никого за нищо… Не знам какво повече да кажа, но дано това е полезно.

След като се отвърне от Бога, човек спира вниманието единствено на себе си и поставя себе си за главна цел на своя живот и дейност. Това вече е и поради факта, че след като е изоставил Бога, за него не съществува нищо по-висше от него самия, и особено поради това, че след като по-рано е получил от Бога всяка пълнота, а сега е опустял от Него, той бърза и се грижи как и с какво да се изпълни. Образувалата се в него чрез отпадането от Бога, пустота непрестанно разпалва незадоволима с нищо, неопределена, но непрестанна жажда. Човекът е станал бездънна пропаст; с всички сили се мъчи да запълни тази бездна – но не вижда и не чувства напълване. Поради това през целия си живот той е в пот, труд и големи подвизи, зает е с разнообразни неща, в които очаква да намери утоляване на изгарящата го жажда. Тези неща поглъщат цялото му внимание, цялото му време и цялата му дейност. Те са първото благо, в което той живее със сърцето си.

Оттук се разбира защо човек, поставяйки си за изключителна цел себе си, никога не е в себе си, а постоянно е извън, в сътворените или изобретени от суетата неща. Отпаднал е от Бога, Който е пълнота на всичко; сам е пуст; останало му е като че ли да се разлее по безкрайно разнообразните неща и да живее в тях. Така грешникът жадува, грижи се, суети се за неща извън себе си и извън Бога, за много и разнообразни неща. Затова характерната черта на греховния живот е, при безгрижие относно спасението, грижа за много неща, многогрижие (Лук. 10:41). Оттенъците и нюансите на това многогрижие зависят от свойствата на образувалите се в душата пустоти:

• Пустотата на ума, забравил за Единия, Който е всичко, ражда грижа за многознаене, разследване, изследвания, любопитство.
• Пустотата на волята, лишила се от притежаване на Единия, Който е всичко, ражда желание за много неща, стремеж към притежаване на много неща или притежаване на всичко, така че всичко да бъде в наша воля, в наши ръце: това е любов към притежаването.
• Пустотата на сърцето, лишило се от наслаждаването на Единия, Който е всичко, формира жажда за много и разнообразни удоволствия или търсене на онези безбройни предмети, в които очакваме да намерим наслада за вътрешните и външните
  си сетива.

Така грешникът, намирайки се непрестанно в грижи за много знаене, много притежаване и много наслаждаване, се наслаждава, придобива, любопитства. Това е кръговрат, в който той се върти през целия си живот. Любопитството примамва сърцето, очаква да вкуси удоволствие и увлича волята.

Че това е така – всеки може да провери сам, като извърши наблюдение над движенията на душата си в продължение поне на един ден.

Не четете книги!
Не рецитирайте поеми!
Като четете книги само очите ви отслабват
оставяйки ви хлътналите очни ями.
Когато редите стихове, сърцето ви изтича
полекичка с всяка промълвена дума.

Не е по силите ни да променим дължината на живота ни,
но все можем да направим нещо относно широтата и дълбочината му.

…Когато Максим Горки посетил Америка, разглеждайки всички онези най-различни неща, които американците изобретили, за да се забавляват и потънат в тях, изглеждал все по-нещастен и възкликнал:

“Разбирам и затова съм тъжен. В тази страна липсва радостта: иначе не би имало нужда от толкова много забавления.”

Това, от което повечето от нас имат нужда, са куражът и смирението наистина да поискат помощ от дълбините на сърцето си, да помолят за състраданието на просветлените същества, да помолят за пречистване и изцеление, да помолят да получат сили да разберат смисъла на страданията ни и да ги променят; на относително ниво да поискат по-голяма яснота в живота си, покой и способност да различават, да поискат да осъзнаят абсолютната природа на ума …

Въпросът не е: “Има ли живот след смъртта?”. Не.
Въпросът е: “Има ли живот ПРЕДИ смъртта?”

Нека бъдем другари, с тебе двама.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Нека с теб да сме сърдечно близки.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Да идем преди животът ни да свърши,
преди телата ни да се погубят,
преди враговете да застанат помежду ни –
да отидем при Приятеля, душице моя.

Хайде, да тръгваме. Не стой сама.
Стани длето в ръката на тоз Приятел.
Едничка спирка ще е пристана на шейха.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Да напуснем градчета и квартали
и с радост да се помъчим за тоз Приятел.
На Любимия да обвием с ръце си кръста.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Нека не бъдем объркани от този свят,
нито внезапната му смърт да ни измами.
Защо седим тъй, заедно, но без да се докоснем,
да отидем при Приятеля, душице моя.

Да изоставим този мимолетен свят
и да отлетим към вечните поля на нашия Приятел.
Да оставим играчките на нисшата ни същност.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

В това пътуване водач бъди ми,
Целта ни нека да е нашия Приятел.
И да не мислим за начало и за край.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Този свят съвсем не е безкраен.
С очи полуотворени той примамлив е.
Бъди в компанията на любим и на любими.
Да отидем при Приятеля, душице моя.

Преди вестта за смърт до нас да стигне,
преди часът, в който ще ни грабнат за яката,
преди Азраил да стори ненадейния си ход,
да отидем при Приятеля, душице моя.

Да пристигнем при Божествената Правда
и там да питаме що е Реалност
да вземем Юнус Емре (името на автора) и да вървиме
да отидем при Приятеля, душице моя.