Записки

Хората останаха сами, както желаеха:
великата предишна идея ги напусна…
И те отведнъж разбраха, че са съвсем сами,
и мигом се почувстваха безмерно осиротели…

Осиротели, бързо започнаха да се доближават един към друг
по-близо и по-любовно, хващаха се за ръце, разбрали,
че сега само те самите са всичко един за друг.
Но великата идея за безсмъртието беше изчезнала
от техните мисли и сърца и тя трябваше да се замени…

И цялата предишна любов към Онзи,
Който именно е бил безсмъртие
за техните майки и бащи, за бабите им,
се беше устремила към природата,
към всяко стръкче.
Те биха възлюбили земята и живота
неудържимо и толкова по-силно,
колкото повече осъзнаваха
своята преходност и ефимерност.

Но не можеха да обичат
с онази, старата, голямата любов.
Бяха почнали да забелязват слабостта си
и се мъчеха да откриват в природата
такива явления и тайни,
каквито не са и подозирали по-рано,
защото гледаха природата с други очи…

С пробуждането си бързаха
да се целуват един друг,
за да се обичат, без да губят време,
понеже съзнаваха, че дните им са кратки,
че това е всичко, което им остава.

Хората изгубиха своето безсмъртие
и не искаха да вървят към святост…
Сега живееха само за този свят.