Падаме, когато сме деца.
Тогава се изправяме с писъци.
Някой да ни гушне.
Да ни каже, че всичко е наред.
Че ще спре да боли.
Че ей сега ще мине.
Записки за ‘животът’
Човечеството е създадено да твори велики неща. Това, да сме част от него, само по себе си е чудо. Максималното, което можем да направим, е да сме човеци, да сме адекватни и да се стремим към светлината. Да сме отговорни към тези около нас, да даваме добър пример. Ние не можем да направим светът по-чист или всички хора изведнъж по-добри. Или да се просветлим без време. Трябва да си извървим пътя, да изживеем живота си, да проумеем грешките си. Ако някой ни вземе и ни пренесе за миг в края на пътя, няма да ни е интересно там, няма да се чувстваме на място. Трябва да го достигнем сами.
* * *
Където сме в момента, за там сме. Това ни е нивото в този момент.
Всичко е взаимосвързано, и най-малката животинка има своето значение в кръговрата на живота. То е все едно от една голяма програма да премахнеш един ред – сам по себе си изглежда нещо малко и несъществено, но без него програмата няма да работи. Дори една скоба или запетайка да премахнеш, пак няма да тръгне програмата.
… с уточнението, че според мен под “Когато започнах да обичам себе си” се разбира онова, което се случва след като се приемем такива, каквито сме. Защото мнозина се “обичат” и си угаждат, без да са в мир със себе си. И от това не произлиза нищо добро…
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича “автентичност“.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това “признание“.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това “зрелост“.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това “увереност в себе си“.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това “простота“.
Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми – храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това “позиция на здравословния егоизъм”. Сега го наричам “любов към самия себе си“.
Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е “скромност“.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това “реализация“.
Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка “мъдрост на сърцето“.
Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам: “Това е животът!“
Въпросът не е: “Има ли живот след смъртта?”. Не.
Въпросът е: “Има ли живот ПРЕДИ смъртта?”
Животът е онова, което ни се случва докато си правим плановете за него.
Животът е, за да го изживеем до сетния дъх.
Любовта е, за да я даряваме всеки миг.
Животът е радост и тъга.