Записки за ‘себеоткриването’

Човечеството е създадено да твори велики неща. Това, да сме част от него, само по себе си е чудо. Максималното, което можем да направим, е да сме човеци, да сме адекватни и да се стремим към светлината. Да сме отговорни към тези около нас, да даваме добър пример. Ние не можем да направим светът по-чист или всички хора изведнъж по-добри. Или да се просветлим без време. Трябва да си извървим пътя, да изживеем живота си, да проумеем грешките си. Ако някой ни вземе и ни пренесе за миг в края на пътя, няма да ни е интересно там, няма да се чувстваме на място. Трябва да го достигнем сами.

* * *

Където сме в момента, за там сме. Това ни е нивото в този момент.

Когато умрем, всичко е само сърдечно движение – помислиш си нещо и то на мига се случва. Затова и това материално тяло, което имаме тук сега, е шанс. Тъй като то е мудно и чрез него нещата стават бавно, имаме няколко мига на разположение да уловим естеството си и да му повлияем, да го променим полека-лека – тук и сега.

Не четете книги!
Не рецитирайте поеми!
Като четете книги само очите ви отслабват
оставяйки ви хлътналите очни ями.
Когато редите стихове, сърцето ви изтича
полекичка с всяка промълвена дума.

Хората твърдят, че четенето разтушава.
Разказват, че рецитирането на поеми е забавно.
Но ако устните ви непрестанно произвеждат звуци
подобно на мухи, жужащи есен,
ще се превърнете най-много в хилав старец.
И дори да не се обърнете във старец
да трябва да ви слушат е така досадно.

Тъй по-добре е
да затвориш очи, седейки в кабинета
със спуснати завеси; да пометеш;
да запалиш инсенс.
Красиво е да слушаш вятъра,
да чуеш дъжда,
да се разходиш щом си енергичен
и да поспиш, когато ти се спи.

/ дзен поема от Yang Wanli, XII век /

Самсара е ум, обърнат навън – загубен в своите проекции.
Нирвана е ум, обърнат навътре – разпознал своята природа.

Мислите са само още един вид сънуване.

Който гледа навън, сънува;
който гледа навътре се пробужда.

Не побеждавай, а се предавай…

Не търси, а намирай…

Замълчи и дишай…

Все се надявах друг да отключи
тази врата и мълчах съкрушен.
Стана ми страшно, когато научих…
тази врата се намирала в мен.

За да пробуди грешника от сън,
спасителната божествена благодат,
като насочва силата си към разрушаване
на опората, на която той се крепи и почива
със своето самомнение, прави следното:

Хвърля в болести този,
който е вързан от плътоугодие,
и като отслабва плътта,
дава на духа свобода и сила
да дойде на себе си и да изтрезнее.

Лишава от красота прелъстения
от своята красота и сила и го държи
в постоянна изнемощялост.

Подлага на робство и унижение този,
който разчита на своята власт и сила.

Отнема богатството на този,
който много разчита на него.

Посрамва като малко знаещ
този, който високоумничи.

Прекъсва връзките на този,
който разчита на тяхната здравина.

Разрушава чрез смъртта на лица
или чрез загубата на необходими неща
порядъка около този, който си мисли,
че установилият се около него ред е вечен.

С какво друго да отрезви държаните от външното щастие
в оковите на безгрижието, ако не със скърби и нещастия?
И не е ли целият ни живот преизпълнен с бедствия
именно заради това –
да помогне на Божието намерение
да ни държи в трезвеност?…

Всички разрушавания на опорите на безгрижното самоугодничество
от този род представляват житейски обрати,
които, поради това, че винаги са неочаквани,
действат поразяващо и спасително.

Най-силно в това отношение действа
чувството за опасност за живота.
Това чувство разхлабва всички окови
и убива самомнението в самия му корен;
човек не знае къде да се дене.

Същото свойство имат и стресовите ситуации
и чувството за всеобща изоставеност.
И едното, и другото оставя човека сам със себе си
и от своето нищожество веднага
го препраща към Бога или го обръща.

Нещата зад нас и тези пред нас са незначителни,
съпоставени с нещата, които лежат вътре в нас.