За да пробуди грешника от сън,
спасителната божествена благодат,
като насочва силата си към разрушаване
на опората, на която той се крепи и почива
със своето самомнение, прави следното:
Хвърля в болести този,
който е вързан от плътоугодие,
и като отслабва плътта,
дава на духа свобода и сила
да дойде на себе си и да изтрезнее.
Лишава от красота прелъстения
от своята красота и сила и го държи
в постоянна изнемощялост.
Подлага на робство и унижение този,
който разчита на своята власт и сила.
Отнема богатството на този,
който много разчита на него.
Посрамва като малко знаещ
този, който високоумничи.
Прекъсва връзките на този,
който разчита на тяхната здравина.
Разрушава чрез смъртта на лица
или чрез загубата на необходими неща
порядъка около този, който си мисли,
че установилият се около него ред е вечен.
С какво друго да отрезви държаните от външното щастие
в оковите на безгрижието, ако не със скърби и нещастия?
И не е ли целият ни живот преизпълнен с бедствия
именно заради това – да помогне на Божието намерение
да ни държи в трезвеност?…
Всички разрушавания на опорите на безгрижното самоугодничество
от този род представляват житейски обрати,
които, поради това, че винаги са неочаквани,
действат поразяващо и спасително.
Най-силно в това отношение действа
чувството за опасност за живота.
Това чувство разхлабва всички окови
и убива самомнението в самия му корен;
човек не знае къде да се дене.
Същото свойство имат и стресовите ситуации
и чувството за всеобща изоставеност.
И едното, и другото оставя човека сам със себе си
и от своето нищожество веднага
го препраща към Бога или го обръща.