Мнозина смятат, че да живееш според вярата и да изпълняваш Божията воля е трудно. В действителност е много лесно. Нужно е само да обърнеш внимание на дреболиите, на незначителните неща и да се стараеш да не съгрешаваш в малкото. Това е най-лесният и прост начин да навлезеш в духовния свят и се приближиш към Бога.
Обикновено човек мисли, че Творецът изисква от него значими дела, пълна самоотверженост, всецяло унищожаване на самоличността му. Така се плаши от подобни мисли, че се бои да пристъпи към Бога, крие се от Него като съгрешилия Адам и дори не вниква в Божието слово. Мисли си: “Така или иначе не мога нищо на направя за Бога и за душата си, по-добре да стоя настрани от духовния свят, да не мисля за вечния живот, за Бога, да си живея както си зная.”
В началото на религиозния живот съществува някаква своеобразна “хипноза от великите дела” – “ще направя или нещо велико или нищо”. И не прави нищо нито за Бога, нито за душата си. Удивително е, че колкото повече човек е отдаден на простичкия начин на живот, толкова повече се стреми да бъде честен, чист, предан на Бога и в най-малкото. А всеки, който иска да се доближи до Царството Божие, трябва да се стреми да придобие правилно отношение към простичките неща.
“Да се приближи” – ето тук е трудността на религиозния път. Обикновено на човек му се иска да влезе в Царството Божие неочаквано и за самия него, магически, като по чудо, или някак по право, чрез някакъв подвиг. Но нито едното, нито другото е истинско откриване на духовния свят. Човек не достига до Бога магически-чудесно, оставайки на земята чужд на стремежа към Царството Божие, не може да откупи съкровището на Царството Божие с някакви външни постъпки. Делата са нужни, за да привикне човек към висшия живот, към светлата воля, към желанието за добро, към справедливото и чисто сърце, към нелицемерната любов. Именно чрез малките ежедневни постъпки всичко това може да се вкорени неусетно в човека.
Малките добрини – те са така нужни за човешката личност, както водата за цветето. Половин чаша е достатъчна, за да се възвърне към живота. Когато човек е гладен или е гладувал доста време, не е нужно да изяде цяла торба хляб, за да се засити. На организма са достатъчни няколко филийки.
…
Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица – добрата постъпка.
Към дивата ябълка не е нужно да се присажда цял ствол, за да се облагороди. Достатъчно е да се вземе малък калем и да се прикрепи към един от клоните на дивото дърво. Така и за да се замеси корито с тесто не е нужен цял калъп мая. Достатъчно е съвсем малко, за да бухне цялото тесто. Същото е и с доброто: и най-малкият жест може да бъде от огромно значение. Затова не бива да се пренебрегва малкото добро и да се твърди: “не мога да направя света по-добър, затова няма и да се старая”.
Фактът, че и най-малкият жест е полезен за човека, неоспоримо доказва, че и най-малкото зло е в състояние да му навреди много. Ако например прашинка попадне в окото – окото нищо не вижда, даже зрението на другото око е затруднено в това време. Малкото зло, ако попадне в душата като прашинка в окото, извежда веднага човека от потока на живота. Да извадиш прашинка от телесното или душевното око е дребна работа, но е толкова необходима!
Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото – не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини.
И така, Творецът е предоставил на човека да върши малките, но така необходими добрини, а за Себе Си оставил великите. И чрез онзи, който върши малките добрини, Сам Господ твори великото. Нашето “малко” Сам Творецът прави велико, защото нашият Господ всичко е сътворил от нищото, колко повече от малкото може да сътвори нещо голямо. И най-малкото движение нагоре е от значение. Всяка добрина, и най-нищожната, е усилие срещу човешкия застой.
…
Всеки човек е привързан към обичайното и привичното. Ако човек е привикнал към злото, го счита за нещо нормално, естествено състояние, а доброто му изглежда някак неестествено, притесняващо, непосилно за него. Докато, ако човек е привикнал към доброто, той вече го върши не защото така трябва, а защото не може да не го прави, така както човек не може да не диша, а птицата – да не лети.
Има едно състояние на измамен покой, от който човек много трудно може да излезе. Както за детето е трудно да излезе от утробата на майката, така за егоиста, зает със своите жалки чувства и мисли, насочени единствено към стремежа да извлече някаква полза за себе си, е непосилно да прояви искрена загриженост за друг, напълно чужд за него човек. Ето това убеждение, че старото, познатото и обичайното състояние винаги е за предпочитане пред новото, неизвестното, е присъщо за всеки непросветлен от вярата човек. Само онези, които са започнали да възрастват духовно, които са стъпили на пътя на стремежа и жаждата за Христова правда и духовна нищета, престават да жалеят за своя комфорт. Човек трудно се откъсва от привичното. По този начин вероятно се пази от нападките на злото. Здраво затъналите в блатото нозе може и да не му позволяват да се хвърли в бездната надолу с главата, но му пречат и да се изкачи на планината на преображението или поне да излезе на твърда земя и да послуша Словото Божие…
Но чрез малките, леки, най-лесно изпълними добрини човек привиква към доброто и започва да му служи не насила, а от сърце, искрено и така все повече и повече навлиза в атмосферата на доброто, пуска корените на своя живот в новата почва. Корените на човешкия живот лесно се приспособяват към тази почва и много скоро вече не могат да живеят без нея… Ето така се спасява човек: от малкото произлиза великото. “Верният в малкото” се оказва верен и в голямото.
Ето защо възхвалявам не доброто, а неговата незначителност, неговата “малкост”. И не само не ви упреквам, че се занимавате само с дреболии и не сте способни на голяма саможертва, а напротив, умолявам ви: не мислете за велики саможертви и в никакъв случай не пренебрегвайте дреболиите:
- Моля, ако желаете, изпадайте в неописуема ярост при особени случаи, но не се гневете на брата си без причина.
- Измисляйте при необходимост каквито ви хрумнат лъжи, но не говорете в ежедневното житейско общуване неистини. Може това и да не е кой знае какво, но опитайте да го направите, и ще видите какво ще се получи.
- Оставете настрана всякакви разсъждения за това, редно ли е или нередно да се избиват милиони хора – жени, деца, старци; опитайте да проявите своето нравствено чувство в малкото: не убивайте личността на своя ближен нито с дума, нито с намек, нито с жест.
- Да се въздържиш от зло, също е добро… И така, в малкото, в лесното, незабелязано и неусетно ще извършиш много.
…
- И подавайте, подавайте вода на всеки, който е жаден, подавайте чаша напълнена със съпричастност на всеки човек, който се нуждае от нея. От тази вода текат цели реки, не бойте се, няма да оскъдеете, раздайте на всеки по чаша от нея.
Малки дела, възпявам ви в химни. Хора, обграждайте се с малки дела, опасвайте се с малките, простички, леки, добри чувства, мисли, думи и дела, които нищо не ви струват. Нека оставим голямото и трудното, то е за онези, които го обичат, а за нас, които все още не сме обикнали голямото, Господ по Своята милост е излял обилно, подобно на водата и въздуха, малката любов.