Записки за ‘простотата’

След проумяването на пустотата човек губи интерес към всички въздушни кули, които обществото непрекъснато въздига и руши – политически системи, наука и технологии, глобална икономика, свободно общество, Обединени Нации и т.н. Подобно на зрял човек, който вече не е така заангажиран в детските игри.

След като се отвърне от Бога, човек спира вниманието единствено на себе си и поставя себе си за главна цел на своя живот и дейност. Това вече е и поради факта, че след като е изоставил Бога, за него не съществува нищо по-висше от него самия, и особено поради това, че след като по-рано е получил от Бога всяка пълнота, а сега е опустял от Него, той бърза и се грижи как и с какво да се изпълни. Образувалата се в него чрез отпадането от Бога, пустота непрестанно разпалва незадоволима с нищо, неопределена, но непрестанна жажда. Човекът е станал бездънна пропаст; с всички сили се мъчи да запълни тази бездна – но не вижда и не чувства напълване. Поради това през целия си живот той е в пот, труд и големи подвизи, зает е с разнообразни неща, в които очаква да намери утоляване на изгарящата го жажда. Тези неща поглъщат цялото му внимание, цялото му време и цялата му дейност. Те са първото благо, в което той живее със сърцето си.

Оттук се разбира защо човек, поставяйки си за изключителна цел себе си, никога не е в себе си, а постоянно е извън, в сътворените или изобретени от суетата неща. Отпаднал е от Бога, Който е пълнота на всичко; сам е пуст; останало му е като че ли да се разлее по безкрайно разнообразните неща и да живее в тях. Така грешникът жадува, грижи се, суети се за неща извън себе си и извън Бога, за много и разнообразни неща. Затова характерната черта на греховния живот е, при безгрижие относно спасението, грижа за много неща, многогрижие (Лук. 10:41). Оттенъците и нюансите на това многогрижие зависят от свойствата на образувалите се в душата пустоти:

  • Пустотата на ума, забравил за Единия, Който е всичко, ражда грижа за многознаене, разследване, изследвания, любопитство.
  • Пустотата на волята, лишила се от притежаване на Единия, Който е всичко, ражда желание за много неща, стремеж към притежаване на много неща или притежаване на всичко, така че всичко да бъде в наша воля, в наши ръце: това е любов към притежаването.
  • Пустотата на сърцето, лишило се от наслаждаването на Единия, Който е всичко, формира жажда за много и разнообразни удоволствия или търсене на онези безбройни предмети, в които очакваме да намерим наслада за вътрешните и външните
    си сетива.

Така грешникът, намирайки се непрестанно в грижи за много знаене, много притежаване и много наслаждаване, се наслаждава, придобива, любопитства. Това е кръговрат, в който той се върти през целия си живот. Любопитството примамва сърцето, очаква да вкуси удоволствие и увлича волята.

Че това е така – всеки може да провери сам, като извърши наблюдение над движенията на душата си в продължение поне на един ден.

Не четете книги!
Не рецитирайте поеми!
Като четете книги само очите ви отслабват
оставяйки ви хлътналите очни ями.
Когато редите стихове, сърцето ви изтича
полекичка с всяка промълвена дума.

Хората твърдят, че четенето разтушава.
Разказват, че рецитирането на поеми е забавно.
Но ако устните ви непрестанно произвеждат звуци
подобно на мухи, жужащи есен,
ще се превърнете най-много в хилав старец.
И дори да не се обърнете във старец
да трябва да ви слушат е така досадно.

Тъй по-добре е
да затвориш очи, седейки в кабинета
със спуснати завеси; да пометеш;
да запалиш инсенс.
Красиво е да слушаш вятъра,
да чуеш дъжда,
да се разходиш щом си енергичен
и да поспиш, когато ти се спи.

/ дзен поема от Yang Wanli, XII век /

Ако умея във всяко дело да прозра нещо навеки неосъществимо,
то и самият творец на всичко съществуващо не ще може да ме накаже,
а дори и боговете и духовете нищо не ще ми отнемат.

Ако се стараеш във всяка работа да довеждаш всичко до съвършенство
и във всичко да стигаш до пълно задоволство,
тогава ще станеш кораво сърдечен,
а всичко наоколо ще ти навява тъга.

Родени сме да бъдем истински, а не съвършени…

Щастието не се добива
по силата на волята
или на изтерзаното усилие.
То бездруго винаги присъства,
осезаемо и съвършено,
в отпускането и безгрижието.

Не тревожи се,
няма нужда нищо да се върши.
Всичко, което в ума се случва,
няма никакво значение,
тъй като не е реално.

Не вкопчвай се. Не оценявай.
Оставяй всичко от само себе си да става
– да се появява и да си отива –
недей променя нищо.

Всичко се разтваря и наново почва,
непрестанно.
Наш’то търсене на щастие
не позволява ни това да видим.

Подобно на дъгата, към която се стремим
но никога не можем да достигнем;
така и щастието не съществува,
при все това то винаги е тук
и всеки миг е с тебе.

Не си мисли, че добро и лошо са реални;
те са като миражи на дъга.
В копнежа да достигнеш онова,
що не може да се прегърне,
ти сам се изтощаваш непрестанно.

Веднъж откажеш ли се от тоз стремеж,
пред теб простор ще се разкрие:
уютен, необятен и удобен.
На него ти се наслади!

Всичко вече те очаква тука.
Недей да търсиш повече.
Не поемай през непроходни джунгли,
да търсиш слона,
който спокойно
вече чака в дома ти.

Нищо не прави.
Недей насилва.
Нищо не желай.
И всичко от само себе си
ще се получи.

Където е просто – ангелче седи.
Където е сложно – никакви ги няма.

Докато пътешествал по южните земи, Дзъ Гун стигнал до царството Чу и вече се връщал към владенията на династията Дзин. Когато той вървял по северния бряг на река Хан, забелязал човек, който окопавал градината си и я поливал, като вадел вода от кладенеца с глинено гърне. Трудел се човекът неуморно, много сили изразходвал, а работата вървяла бавно.
– Хей, сега има машини, с които за един ден може да се поливат стотици редове! – извикал му Дзъ Гун. – И не изразходваш много сили с нея, а работата ти спори. Не искате ли, уважаеми, да се възползвате от нея?
Градинарят вдигнал глава и попитал: “Каква е тази машина?”
-Направена е от дърво, задната и част е тежка, а предната – лека. Водата тече като поток от нея, блика като от извор. Наричат я водно колело.
Градинарят се намръщил и казал насмешливо: “Чувал съм от моя учител, че този, който работи с машина, сам прави всичко като машина, а у този, който прави всичко като машина, сърцето също става машина. А когато сърцето стане машина, изчезват целомъдрието и чистотата. Ако няма целомъдрие и чистота, няма и твърдост на духа. А който духом не е твърд, не ще съхрани в себе си Пътя”. (Джуандзъ, глава XII)

Критиката на Джуандзъ не е насочена към самите машини, а към механически мислещите хора, както и към строго фиксираните отношения на практична целесъобразност между човека и света, които водят до пълно обезсмисляне на битието, към безразличие, отчуждение и отвращение на човека от създадения от самия него предметен свят.

Бих искал да се върна пак към времето
когато щастие означаваше бонбонче,
когато победа означаваше да завършиш чинията си първи,
когато сигурност означаваше да си в прегръдките на мама,
когато “да отидеш високо (getting high)” означаваше – на люлка,
когато пийване означаваше мангов сок,
когато раменете на татко бяха най-високото място на земята,
когато единственото лекарство (или наркотик – drug)
който знаех беше сиропа за кашлица
и единствените счупени (разрушени) неща бяха моите играчки,
когато “Довиждане”-то означаваше “До утре”,
когато обичах всички и всеки ме обичаше.

Бих искал да мога да се върна…

Кое е най-важното в живота?
Да усещаш Вкусът на Живота.